ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ, в далечната 1997 г., в една малка страна наречена България, един далечен град, наречен Силистра, на брега на една река, наречена Дунав, една малка организация, идеята за която беше родена от едни млади хора. Организацията носела хубавото българско име Екатерина Каравелова, защото дарявала подкрепа, сила и любов. Хората в нея вярвали, че работата им е призвание и с много обич и сила, раздавали любов, която спасява, която лекува и ни прави по- добри.
По същото това време из света се вихрели много жестокости и насилие. Малко били тези, които предлагали закрила и подкрепа. В малката страна България почти нямало кой да ти окаже помощ. Някои от тях предлагали временна подкрепа, но все пак насилието съществувало. Злите сили носели името домашно насилие и трафик на хора.
И тогава младите хора от организацията решили да се борят срещу насилието и да подкрепят всички пострадали като лекуват душите им.
Поставили си цели, защото без цел силата щяла да се разпръсне. Свързали се с хора от различни организации, които се занимавали с превенция срещу насилието и почерпили техния опит...нарекли се екип...и упорито заработили. Мислили, проучвали, “повярвали в себе си” и решили да се опитат да направят така, че в малкия им град да създадат условия и да помагат на жените, жертва на насилие. Създали център, нарекли го “Ета”... Екипът се прочувал. Хората им вярвали. На третата година решили, че ще е добре, ако пострадалите от злите сили има къде да се настаняват. За целта намерили къща, подредили стая- удобна и уютна и нарекли къщата дом...
През това време пипалата на трафика и домашното насилие вече вземали своите жертви- хората им се доверявали и ги търсели постоянно. Годишно за помощ към тях са се обръщали стотици жени и деца.
Времето минавало... Малката организация постепенно се разраствала- защитавала проекти, организирала тренинг- семинари, давала приеми. Те се събирали в големи зали, и обучавали широк кръг от хора и постепенно съмишлениците ставали все повече- РДВР- гр. Силистра, Община Силистра, Център “Надя”-София, Общинска служба за социално подпомагане, Център за спешна медицинска помощ, Бюро по труда и много други. Всеки от тях помагал с каквото може и работата вървяла по- леко и по- добре. Екипът накарал хората да повярват в чистатат сила и вече не се чувствали сами...Със славата дошла и подкрепата...
В някои далечни страни и в нашата малка страна имало хора, които чули за младите хора. Те не можели да работят тази работа, но можели да помагат и дали не екипа няколко златни пари, за да върши още по- добре дейността си... Златните пари били дадени от Институт «Отворено общество», фондация «Работилница за граждански инициативи», фондация «Фар», Министерство на социалната политика, Европейски съюз...И прочули се те надлъж и нашир..., работили все по- усърдно и по- усърдно.
Минали девет години.
Екипът рабoтил неспирно. Имал трудности. Жънел успехи. Тогава празнувал. Давали приеми, пиршества и забави с гости от близо и далеч...Работата ставала все повече и повече. Всяка година екипът се срещал със стотици жени. Пишел доклади и книжки, издавал брошури, участвал в радио и телевизионни предавaния. предавал наученото на съмишленици по време на срещите в големите зали...
Вестите пътували бързо и те станали член на Европейското женско лоби...и работели...и работели...и работели...
Минало време... Днес младите хора са малко поостарели, но много пораснали, с натрупана през годините мъдрост. Сега я споделят с други млади хора, като продължават да помагат и да се борят със злите сили. Вярата не ги е изоставила, защото знаят, че там някъде някой се нуждае от тях...