Отстояване на себе си

Да отстояваш себе си по време на общуването с другите, по принцип означава да изразяваш мислите и чувствата си, по начин, който съвсем ясно демонстрира нуждите ти и поддържа отворени вратите на комуникацията. Блокирането на истинските ни чувства, създава вътрешно напрежение, което се акумулира във всевъзможни части на тялото и накрая, обикновено избива под формата на някакво заболяване.

„Преобладаващата част от хората са принудени да живеят в постоянно и систематично „двуличие“. Здравето ни не може да не пострада, ако ден след ден казваме точно обратното на това, което чувстваме, ако раболепничим пред нещата, които ненавиждаме, и се възторгваме от нещата, които не ни носят нищо друго освен нещастие. Нервната система на човека е от огромно значение – тя е част от физическото ни тяло. Душата ни съществува в пространството, от една страна и в същото време е вътре в нас, и не може да бъде обругавана безнаказано до безкрай.“ Борис Пастернак

Достатъчно е да се заслушаме в хората, за да осъзнаем колко често те приемат, че е напълно естествено и препоръчително да потискаш, вместо да изразяваш истинските си чувства или истината: „Бях ядосан, но за нищо на света не бих му доставил удоволствието да ме види как избухвам.“ Обикновено си казваме, че не желаем да нараняваме чувствата на другите. Приятелите ни може и да се обидят, ако си кажем честно: „Тази вечер всъщност не ми се излиза навън!“ Затова, вместо да си признаем, отвръщаме: „Няма проблем!“ или „Разбира се, с удоволствие!“ И всичко това – докато отвътре душата ни кипи от гняв, безсилие или разочарование. Необходима е огромна доза усилия да вървиш непрекъснато по ръба, опитвайки се да угодиш на всички и по всяко време. Ала за съжаление точно така се налага да се държим, за да ни смятат за добри, вежливи и стойностни хора. Налага ни се да преглъщаме, да „дишаме по-леко“, да „вървим на пръсти“, което обикновено завършва с физически неразположения или дори заболявания. Защото, тялото никога няма да позволи акумулирането на толкова големи количества потисната негативна енергия. И накрая винаги си постига своето.

Неохотата, с която се опитваме да отстояваме себе си, се дължи в голяма степен на неправилното асоцииране на този вид комуникация с агресията и догматичността. Истината е, че между двете понятия съществува огромна разлика. Например, ако по време на кинопрожекция някой зад вас или до вас говори, агресивната реакция е:„Млъкнете!“ А реакцията, с която просто отстояваме себе си, гласи: „Бихте ли запазили тишина, ако обичате!“ Първата реакция със сигурност показва враждебност. Втората е категорична, но издава и уважението ви към другия. Враждебността поражда враждебност. А твърдостта, смесена с уважение, оставя чувствата на другия незасегнати. Да се погрижиш за собствените си нужди, да поемеш отговорността за себе си /или да я предоставиш на някой друг, ако обстоятелствата налагат/, да изразиш непопулярно мнение, да кажеш „не“, когато тъкмо това имаш предвид, са ваша привилегия като човешко същество. Въздържането от този ход в ситуации, важни за вас, подкопава душевния ви покой, наранява себеуважението ви и нанася непоправими щети на естествената ви склонност на тялото ви към равновесие.

Но тук има още един много важен аспект в темата, как да признаваме грешките си? За да покрием следите си, когато сме направили грешен завой, е необходима голяма доза енергия. Загуба на енергия, е и да отлагаме разговорите когато, сме допуснали грешка. Огромна болка е да се тормозим и терзаем какво ще се случи, ако и когато другият разбере какво сме сторили или какво сме пропуснали да сторим. Признаването на грешките, при това колкото е възможно по-скоро, е най-здравословният начин за съхраняване на енергията ни с цел насочването й към по-жизнеутвърждаващи цели. Когато става въпрос за поднасяне на извинения или за признаване на истината, за грешки било в преценката, било от друг тип, от ключово значение е да се направи разлика, между вродената ни доброта – от една страна и поведението ни от друга. Всеки се пречупва понякога. Никой на този свят не е идеален.

Ала не грешките са тези, които ни правят такива, каквито сме. Някои от нас често се товарят ненужно с вина, уподобявайки се на нашите недостатъци и несполуки. Вместо да бързаме с реакцията си непосредствено след грешката, по-добре е да си поемем дълбоко дъх и метафорично „да направим крачка назад“ от своето поведение, пък била тя и незначителна. На помощ би могла да ни дойде представата, какво бихме посъветвали другия в подобна ситуация. Всеки от нас е ставал свидетел как приятел или роднина се напряга от угризения и чувство за вина, за нещо, което е сторил. Виждали сме колко болезнен може да бъде този процес. Запитайте се дали и вашият страх от допускане на грешки, не се базира на негласната ви увереност, че сте идеални, така че, ако бъдете достатъчно внимателни, можете да продължите да стоите на собствения си връх. Ако е така, добре е да си дадете сметка, че подобна цел е практически невъзможна за постигане.

Следователно препоръчително е да се решите да продължите напред, към разрешаването на проблема, по най-добрия възможен за вас в момента начин, дори и да го намирате за незадоволителен. Ако е наложително – извинете се. Ако е необходимо – признайте си грешките. Не забравяйте, че дълбоко в себе си вие сте добър човек, и продължете смело напред. Нека не забравяме следната мисъл на Хю Пратър: „Всяка „грешка“ е декларация за моята собствена същност, спънка по пътя, по който съм поел. Тя идва, за да ми напомни, че съм се разминал с фактите. Когато съм се вслушал в грешките си, винаги съм израствал.“